В спорта има мигове, които остават завинаги – моменти на триумф и победи, които вдъхновява поколения бъдещи спортисти. Николай Бухалов остави незаличима следа в българския спорт, превръщайки се в двукратен олимпийски шампион на Игрите в Барселона през 1992 г.
С успехите си той не само прославя страната ни, но и изгражда един положителен, силен и достоен имидж на България в световния спорт. Как днес, години по-късно гледа на спорта и на уроците, които е научил? В това интервю ще потърсим отговорите от самия него.
Най-често задавания въпрос: Какво представляват Олимпийските игри?
Олимпиадата е състезание като останалите. За мен няма малки или големи състезания – въпросът е да побеждаваш. Ако започнеш да ги делиш на малки и на големи, загубите в малките постепенно се пренасят в големите, защото психиката ти се променя и свикваш да губиш. Но от друга страна Олимпийските игри в действителност са уникален турнир, който се провежда веднъж на четири години и напрежението сред спортистите е голямо. Изживява се по различен начин дори и от Световното първенство. Преди състезание, особено в навечерието на голям финал, нямаме нужда от разговор с треньори, за да се мотивираме допълнително. След като си стигнал до тази фаза от шампионата – думите са излишни. Мотивацията и настройката да бъдеш там, да вложиш всичко от себе си, да можеш да постигнеш нещо голямо за страна си и за теб самия.
Има ли интересна история свързана с Олимпийските игрите в Барселона 1992 г. ?
Преди финалите в Барселона спях трудно. На мястото, на което бяхме настанени беше горещо, климатици нямаше по онова време, а за капак под нашия блок имаше фурна за хляб и комина минаваше през моята стая. Тук отново опираме до характера, когато си се подготвил в максимална степен и физически, и психически, такива дреболии не могат да бъдат от съществено значение. След финалите усещането беше различно, а напрежението беше останало в Гребния канал. Така бях възпитал организма си, че след Световни първенства и Олимпиади по две-три седмици основно спях. Умората, която си натрупал по време на подготовката, а след това и в състезания, я усещаш до момента, в който те приключат.
На Олимпиадата в Барселона бях в най-добрата си форма, бях на 25 години и този град се оказа правилното място, а аз пък на правилата Олимпиада. С ръка на сърцето признавам, че в Испания имах и късмет, човек трябва да има и мъничко шанс, защото двата медала можеше и да ги няма…
Късметът важен ли е в спорта? И колко силно влияние е оказал за Вас в тези Игри?
Да, спомням си, че първият финал беше на 500 метра, съгласно правилата ни бяха събрали часовниците, вместо тях бяха поставили огромен часовник, който отброяваше обрано времето до старта. Погледах и видях, че оставаха около 3 минути до старта и за да не се схващам, реших да се раздвижа. По едно време видях, че останалите състезатели застават на старта, реших да се наредя до тях и в този момент финалът започна. По-късно разбрах, че е имало комуникация между кулата и стартера, последния казал: „Девети коридор го няма. Да давам ли началото?“ И тук голяма роля изиграва моя късмет, принципно този който е президент, няма право да се намесва, защото за тази цел има съдии и главен рефер, той обаче на своя воля казва „Започвайте'“. За щастие – Главния съдия Никола Велев, се намесва и казва „Задръжте малко!“. Това научих след финала, а ако бях изтървал гонката, съгласно правилата на Световната ни федерация, щях да изпусна и участието на 1000 метра – не се ли явиш на дисциплина, губиш правото си да участваш и на останалите.
Можете ли да ни разкажете как протече финалът на дългата дистанция?
На дългата дистанция беше по-лесно, като на полуфинала гребах с основните си конкуренти. Станах втори след германеца Матиас Рьоде, което му изигра лоша шега. Реши, че вече е победител и единственото, което остава е да вземе златото след финала, това се подсили заради журналистите от световните медии, които го наобиколиха. Стана ми интересно, бях шампион от предния ден, а при мен никой не се спря. В спорта никога преди състезание не можеш да кажеш с абсолютна сигурност, че ще го спечелиш. Животът и тогава беше пълен с примери за предварително сочени фаворити, които накрая се проваляха. Щом тръгнахме, поведох още в началото. Но германеца искаше да е лидер и правеше непрекъснати атаки, на които трябваше да отговарям. На всяка цена трябваше да държа дистанция. На последните 250 метра вече не се чувствах като във финала на 500. Там битката със Сливински беше до последния сантиметър и се бях раздал повече, отколкото очаквах да вложа. Вярно, че имах един ден за възстановяване, но не бях в същата форма. Въпреки това към 750 метър, се мотивирах сам: „Стига съм отбивал атаки, време е за спринт!“ Преднината, която си бях спечелил ми позволяваше да контролирам събитията, в последните метри се стремях просто да я задържа. Клементиев направи същото. Докато вървеше битката между двама ни, германецът изостана. Така от фаворит на журналистите, остана дори без медал.
Какъв полезен опит или съвет можем да дадем на нашите бъдещи надежди в спорта и по-специално в триатлона?
Знаете ли, малко след успеха в Барселона, когато еуфорията беше поотминалата, си спомних бащините думи, че „невъзнаграден труд няма“. Всъщност той винаги беше прав, учеше ни с брат ми, че ако някой стои с ръце в джобовете и чака да му падне нещо от небето, няма да получи. Спортът и кануто само потвърдиха тезата на моите родители за себераздаване, ред, отговорност и дисциплина. Успоредно с това успях да развия и психологическата си устойчивост, учих се от всяка битка с големите, включително и от загубите от тях, за да мога а ги победя следващия път. Всички понякога губим в този един наш възможен живот, големият въпрос е дали ще се изправим и най-важното – как ще се изправим, за да продължим напред.
Община Пловдив е ежегоден домакин на нашия Държавно първенство по триатлон – Стандартна дистанция. Разкажете ни за новите предизвикателствата пред Вас като Заместник-кмет “Спорт и младежки дейности”? И каква е визията Ви за развитието на Пловдив в близкото бъдеще?
Независимо дали съм състезател, треньор, сега и в Общината, винаги съм искал работата да върви и хората да са доволни. В целия ми съзнателен живот, всичко е било оразмерено и разчетено до минута и трябва да върша всичко в строго определено време за конкретен срок. Надявам се да видя Пловдив след 5-10 години като един по-чист град и с по-добра изградена инфраструктура. По Отношение на спорта, градът дълги години беше Номер 1. Огромното ми желание да успее да си върне водещата позиция. Относно спортната инфраструктура, през последните години се направиха доста неща, но не трябва да се отказваме да работим още в тази посока. Нека не забравяме, че спорта е част от културата на един човек, на един град, на една нация, точно за това, целите трябва да са винаги високи, а ние да ги преследваме и никога да не се отказваме.
Какво е за Вас България, за която сте спечелили толкова много медали и отличия?
България за мен е светиня. Когото се е издигал българския флаг и е звучал българския химн в моя чест, съм се чувствал като от друга планета. В тези моменти съм бил истински удовлетворен и щастлив, че съм направил нещо за страната си.
И днес ми се насълзяват очите, когато се сетя, че съм част от нейната история, и спортна слава!
Снимки: Калин Радев и БАТ